В ТИХАТА БЕЗЛУННА НОЩ

  
В тихата безлунна нощ

Всичко люби и се смее.

След безлунна топла нощ,

И луната дебелее.

Тази дивна нощ на май!

Ако тази нощ проспиме

Никога, до своя край,

Няма да си го простиме!

Затова ела, ела

Под цъфтежа на звездите,

Да послушаме в нощта

Как растат, растат тревите!

Сини макове цъфтят,

Ален вятър ги вълнува.

Всичко ще скоси смъртта,

Но животът тържествува,

Че сред тази дивна нощ

Всичко люби и се смее.

След безлунна тиха нощ

И луната дебелее!

       

ОЧИТЕ ТИ ЧЕРНИ КЪДЕ МЕ ВЛЕКАТ

Ах, очите ти черни къде ме влекат?

И ръцете ти верни къде ме зоват?

Аз политам, безсилна, и падам във тях.

Положи ме на пухено ложе от грях!

Късай всичко от мен, да ме жалиш недей!

Свойта пламенна обич във мене излей!

 
Тази почва е сочна – нека в нея расте

Едно малко, добро, беззащитно дете.

Една малка частица от теб и от мен.

Нека срещне нощта и ранилия ден.

Нека види и чуе – вечерния здрач

И зората, смеха и горчивия плач.

Да познае и то любовта, радостта,

И тъгата безмерна, заляла света!

Шурка, Шуренце, Шуренка, Шура –

Ти не си момиче, а скулптура!

Имаш бели бедра – белосребърни.

Помежду им – камбанка рубинена.

С тебе бием камбанката весело,

а гласът й – едва след година,

ще изхвръкне навън през комина –

да се чуе по цялото село.

Твойто кръстче е сребърна струна –

ту смирено и кротко замира,

ту гальовно и нежно вибрира,

а гласът й – едва след година,

ще изхвръкне навън през комина –

да се чуе по цялото село.

Като лунна река се разстила

по кревата косата ти -свила,

а в очите – сапфирени бездни,

бавно плуват пространствата звездни,

лек безбрежен ветрец ги оглася,

и унася, унася, унася.

За влюбените нощите са къси.

Заспиват те прегърнати, в съня си

усмихнати, че няма на земята –

за всяка болка – по-прекрасен лек.

Зарежда се със щастие душата,

когато спим с любимия човек!

НА ПЛАНИНИТЕ

 В ТИХАТА БЕЗЛУННА НОЩ

Реките тръгват

от сърцата на планините,

И търсят морето, на което са обречени.

Необозрими прегради напразно

Се стремят да ги спрат.

Моята любов извира

от средата на сърцето ми.

Тя се движи към теб:

По ръба на омразата,

През блатата на клюките,

По леда на злословието,

През примките на интригите,

По пустинята на безразличието.

Но тя ще докосне сърцето ти.

Това е толкова сигурно,

Както реките достигат моретата!

               
ЛЮБИ НА ПРОВАЛА

 
Тъмни вежди, ясни очи,

тънка снага бяла!

Моя ли е? Не е моя –

тя е твоя цяла!

Люби, люби, люби люби –

щом съм ти я дала!

Люби, люби, люби, люби –

люби на провала!

Нищо вечно, нищо трайно,

нищо свято няма.

Чест и слава, идеали –

всичко е измама!

Дивна хубост, буйна младост –

свършват без остатък,

Но поне да се налюбим

във живота кратък!

Тъмни вежди, ясни очи,

тънка снага бяла!

Мои ли са? Не са мои –

аз съм твоя цяла!

Люби, люби, люби люби –

щом съм ти се дала!

Люби, люби, люби, люби –

люби на провала!

              ЛЮБИМАТА

Може би я обичам затова,

че е хубава?

Тя е хубава, хубава,

тя е дяволски хубава!

Може би я обичам затова,

че е ласкава?

Тя е ласкава, ласкава,

тя е ангелски ласкава!

Поразително умна,

заразително весела,

Безразсъдно добра,

неизказано предана,

И чувствителна –

тъжна и печална – понякога.

Грубостта я ранява,

не понася неправдата.

Като роза през май

е снагата й дъхава,

Като горска сърна –

грациозна и гъвкава.

Нека никой не казва –

величае я, хвали я!

Няма тука лъжа,

няма капка фантазия!

Аз я имам такава –

не лъжа, не измислена,

А я имам такава

във действителност, истинска!

           
 
 ДОКОЛКО Е ДЪЛБОКА ЛЮБОВТА НИ

Доколко е дълбока любовта ни

Разбираме по болката, която

Изпитваме, когато ни разлюбват.

Избухна болката ми – изгори ме.

Направи ме на хладна, сива пепел.

Избухна болката ми, умъртви ме –

Ни знания, ни мъдрост ме спасиха.

Но моля се – под пласт от хладна пепел,

Сърцето ми дано е още живо.

Тогава то, след дълго, дълго време,

Във някой странен ден ще потрепери,

Във някой весел ден ще се усмихне

И, като приказната птица феникс,

За нова обич пак ще се разлисти.

Възможно е – след дълго, дълго време.

Ако сърцето ми е още живо!

    
НЕДОВЪРШЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

 Тя беше прелестна жена.

Такава – времето показва,

На поколение една, и то

във милионен град – се ражда!

Не беше филмова звезда,

нито от спорта бе позната.

Не беше с титли, с имена –

а сервитьорка в столовата.

Тя за кралица, може би,

не бе безукорно красива,

Но ни пленяваше с това,

че беше винаги щастлива.

Да устрои добра шега,

със ясен глас да се засмее,

Да бъде мила и добра –

бе тъй естествено за нея!

Колегите ми – до един,

мъже нахакани и смели,

Ни време жалеха, ни труд,

с надеждата да я спечелят.

Но не успяха. А защо –

аз имам вярно обяснение:

На всяка логика на зло,

тя беше влюбена във мене!

Обикнах я. Тя ме плени,

във срещи явни или тайни,

Наред със другите черти,

с безкрайната си всеотдайност!

Докрай пред мене се разкри.

И без кокетство и преструвки,

Със много щедрост ми дари

любов и нежност, и целувки.

Но аз поех по своя път,

а тя остана, не замина.