Къщата

Студът се процеждаше през през неуплътнените черчевета на старата къща. Болният се беше увил в протритото одеяло, но студът проникваше без да усети, че му е поставена преграда. Със сетни сили, тресящ се до болка, той се надигна и притегли от пода също толкова протритата стара черга, която на всичко отгоре беше и прокъсана на места, та се наложи да търси кой край е по-здрав, за да го метне върху гърба си. Не му пукаше за мръсотията. Само да може да се стопли малко, защото вече имаше чувство, че леглото започва да подскача от треперенето му. Къде и кога по дяволите беше настинал... Не трябваше да се случва сега. Само не и сега.

Часовникът показваше почти два на мъждивата светлина на четирсетватовата крушка. По-силна не слагаше. По-силните хем харчеха повече, хем изгаряха по-бързо. След пет часа трябваше да е на спирката, а след шест на работното си място. Трябва да завърши седмицата! Трябва! Не може да си позволи да боледува. Трябва му всеки лев. В понеделник изтича и последният срок за плащане на дълга към заложната къща. Ако не успее, няма да има вече къде да се прибере. Той извади носа си изпод одеалото за да огледа интериора на полусрутената къща, която сега му беше по свидна от всякога, но тутакси завря вече цялата си глава под завивката. "Какво пък..." - мислеше си - "След като едва изпросих петстотин лева за нея, значи няма да загубя кой знае какво". В следващата минута осъзна, че се опитва да оправдае безсилието си и бързо издърпа горната част на завивката за да си поеме въздух. Блъсна го в челото замръзналият въздух. След още малко лутания между надеждата и отчаянието, започна да го унася.

Събуди се в седем и двайсет и пет. През първите няколко мига все още не беше наясно от какво се чувства толкова зле - от кошмарите или от температурата. Даде си сметка, че всъщност през цялото време докато е спял, не го е напуснало онова безпокойство за почти загубения дом. Измъкна се от мръсната, но топла постеля и олюлявайки се тръгна към стария гардероб за да потърси чисто бельо. Вратата изскърца така, че ако имаше още някой в къщата, сигурно щеше да подскочи. Само че нямаше никой. Отдавна нямаше никой. В един момент той спря да чувства студа и усети, че сякаш се пренася в друг свят. Или досега беше сънувал или сега започваше да сънува. Само че това, което сънуваше му хареса. Или по-скоро му допадна. Всъщност беше го осенила една мисъл. Мисъл, лишена от емоция, поникнала върху реалността.
 
 

- Моите съболезнования за брат Ви, господин Генев - секретарят на Генев почтително сведе поглед.

- Да... много ми е тежко... единствения ми брат... защо го е направил...

Секретарят излезе. Генев се приближи до прозореца и се загледа в тълпата долу на площада. "За къде ли се бяха разбързали толкова?" - зададе си въпроса мислейки за последния път, който бе поел брат му. Иззвъня телефона - Скъпи, децата отидоха на разходка с кабриото. Нямаше как да не ги пусна. Извиках фирма да почисти басейна докато ги няма. Аз отивам до новата ни съседка. Покани ме за да ми покаже последната серия на "Версаче". Скъпи, нали няма да закъсняваш? Не забравяй, че Найден ще идва с новата си... Била някаква фльорца. Трябва да сме на ниво, мили! Целувам те! Чао! - жена му издекламира всичко това на един дъх и затвори, а на него му беше ясно, че щеше да го изпее по същия начин дори и да беше вдигнал някой друг слушалката, защото едва ли очакваше някакъв отговор. Генев постави слушалката, но почти веднага я вдигна и набра номер - Здравей, котенце! Имам изненада за теб.... Не, мила.... Не мога тая вечер. У дома ще имаме гости. Ще ти се обадя утре. Не ми се сърди, моля те! Целувам те! - затвори телефона и набра следващия номер - Бараков? Добре! Чуй ме сега! Брат ми си е ипотекирал къщата в някаква заложна къща за петстотин лева. Иди моля те им занеси каквото им е дължал и да върнат документите. Не допускай да се пазарят. Ако не слушат, обади се на момчетата. Всъщност да стане нещо като покупка - аз я купувам от тях... нали разбираш? Айде! - затвори и пак набра - Киро, намери моля те Митев и го заведи на къщата на брат ми. Да огледа, каквото ще гледа с архитектите си и да ми се обади, когато е готов с новия проект. И да е нещо по-така... разчупено, фонтанчета, розички.... айде, той знае. - отново остави слушалката.

Приближи се пак до прозореца. Изплуваха спомени от детството - бяха се надвесили с братчето си през капака на покрива и стреляха по минувачите с костилки от череши през хартиени тръбички. Генев тръсна глава за да прогони спомените, погледна си часовника и напусна офиса. Качи се на новия си "Гранд Чероки" и без да бърза потегли към дома, където го чакаше досадна компания.